Read Halvbroren by Lars Saabye Christensen Online

halvbroren

Gjennom fire generasjoner følger vi en fargerik familie i en leilighet i Kirkeveien i Oslo. I sentrum av den dramatiske handlingen står Fred, som ble unnfanget ved en voldtekt på tørkeloftet, og den yngre halvbroren Barnum. Romanen følger brødrenes vidt forskjellige oppvekst på 60- og 70-tallet i Oslo. Barnum er kunstneren som går på mange pinefulle nederlag, og iblant redGjennom fire generasjoner følger vi en fargerik familie i en leilighet i Kirkeveien i Oslo. I sentrum av den dramatiske handlingen står Fred, som ble unnfanget ved en voldtekt på tørkeloftet, og den yngre halvbroren Barnum. Romanen følger brødrenes vidt forskjellige oppvekst på 60- og 70-tallet i Oslo. Barnum er kunstneren som går på mange pinefulle nederlag, og iblant reddes av den mer hardtslående broren. Men Fred lever i taushet og skygge, og bærer på hemmeligheter....

Title : Halvbroren
Author :
Rating :
ISBN : 9788202219512
Format Type : Paperback
Number of Pages : 650 Pages
Status : Available For Download
Last checked : 21 Minutes ago!

Halvbroren Reviews

  • Tea Jovanović
    2019-03-23 09:56

    Sjajan roman sa zlosrećnom sudbinom u Srbiji... Najpre sam ja kupila prava za Narodnu knjigu i napustila ih pre objavljivanja knjige... Onda je vlasnik prava zbog neplaćanja oduzeo prava NK i dao ih drugom malom izdavaču koji nije imao snagu da je marketinški isprati kako treba... Toplo je preporučujem... Skandinavci imaju sjajnu književnost...

  • Manny
    2019-04-05 03:38

    Terrific novel about failure. Some of the scenes will stay with you for ever... I promise you will not be able to look at a discus again in the same way. I don't really know Norwegian, but I persevered and got through it in the original. He has a wonderful style.

  • João Carlos
    2019-04-07 08:52

    Lars Saabye Christensen (n. 1953)“Meio-Irmão” do norueguês Lars Saabye Christensen (n. 1953) é uma história assombrosa de quatro gerações de uma singular família norueguesa – numa narrativa filtrada pela mente de Barnum Nilsen.A história que tem início em 1945, no final da 2º Guerra Mundial, na cidade de Oslo, é narrada por Barnum, o membro mais novo da família Nilsen, em que ficamos a conhecer Vera, a sua mãe, Boletta, a sua avó, e a “Velha”, a sua bisavó; três mulheres, com relações mútuas inesquecíveis e vivências dolorosas que acentuam o dramatismo das suas vidas. Fred o meio-irmão de Barnum, concebido na violação de Vera, sem que se saiba qual é a identidade do violador, é uma personagem singular e esquiva, com um comportamento distante e sinistro, revelando mudanças de humor e explosões de crueldade verbal inimagináveis, mas que permanece sempre presente na narrativa mesmo quando “desaparece” de uma forma enigmática.Barnum consegue suster a raiva e o desalento pelo desaparecimento de Fred, no companheirismo e amizade que mantêm com Peder e com Vivian, mais tarde sua mulher, num relacionamento inesquecível, ambíguo e duradouro.Arnold Nilsen, o pai de Barnum, é uma personagem enigmática e problemática, de existência complexa e impulsiva, revelando um comportamento misterioso. Um romance épico, ambicioso e inesquecível, repleto de referências cinematográficas, narrado num contexto histórico complexo, com destaques para a ligação entre eventos passados e presentes, silêncios e solidões de vidas tumultuosas e dramáticas, com cenas memoráveis, que oscilam entre o dramatismo e um humor negro arrebatador.“Meio-Irmão” é um livro admirável, com uma história original e inesquecível, que no final apresenta mistérios familiares não resolvidos, propícios a diversas perspectivas e leituras, e que de imediato nos fazem querer reler as primeiras páginas.

  • Bettie☯
    2019-03-27 09:41

    (view spoiler)[Bettie's Books (hide spoiler)]

  • Felice
    2019-04-04 03:51

    Just about the time when Scandinavian mystery novels were starting to set the world on fire, a regular old non-mystery and therefore under the radar Norwegian novel, The Half Brother was published here in the U.S. This wonderfully chubby (really it's uber chubby at almost 800 pages) novel, winner of the 2001 Nordic Prize, is the story of 4 generations of an extended Norwegian family. The Oslo's are a family of drunks, con-artists, mutes and charmers all able to stumble through life seemingly only because of their ability to lie and accept lies. Author Lars Saabye Christensen excels at continually bringing both the family's and Norway's past into play in their present. Over the course of fifty years big events, odd coincidences, things that barely register to the reader at the time come back later to reek havoc on the various members of the bedeviled Oslo family. At the heart of this sprawling family saga is the relationship between brothers Fred and Barnum. These men are outsiders even within their family but they are wholly devoted to each other in their own ways. The Half Brother is superbly constructed. It leads you eerily full circle showing how history runs in families. Author Christensen's picturesque characters and haunting narrative are a great mix of tragedy and black comedy. If you like your families odd in a good, twenty years ago John Irving kind of way, your novels fleshy and dexterous in a Henry James kind of way and your landscape Scandinavian then The Half Brother will bring you much happiness. However if you only like novels that are monstrously well written then The Half Brother will bring you much more happiness.

  • Кремена Михайлова
    2019-04-17 04:37

    Още една хубава норвежка книга. Много се радвам, че я прочетох (първа среща с автора). Когато я взех от библиотеката, изобщо не бях сигурна, че ще я започна и завърша. Но реших да пробвам и на първите страници разбрах, че ще се чете (не винаги ми се четат 730 страници).Още в началото ме заинтригува – първо с особеното описание на „случая“ с Вера и изобщо на трите жени – внучка, дъщеря, баба, а по-късно с препратките към сънародника на Кристенсен - Кнут Хамсун. При появата на Арнолд като възрастен (че и като дете) усетих сходството с Нагел от „Мистерии“ на Хамсун. След дългото "безмъжие" на трите жени не беше изненадващо Арнолд да ги омагьоса. И докато „Мистерии“ бях нарекла стъклена, в "Полубрат" има повече топлота, наред с изгубеността… А за Кнут Хамсун – сигурно с горенето на книгите му Кристенсен изразява това, което се опитвам да е валидно и за мен – личността и предпочитанията (включително политически) на даден творец би следвало да се разграничават от таланта му като автор. “ - Имаш ли любим писател, на когото би искал да подражаваш, Барнум? – Хамсун. – отвръщам аз. – И какво точно ти харесва у Хамсун? – Това, че е негодник, който пише добре.”Интересен е и стилът. На практика – спомени на единия брат (Барнум) за детството и младостта, за необикновеното семейство, чиято съдба се заплита в началото на 20-ти век и претърпява още един обрат в края на Втората световна война. „Вградена“ пряка реч, което напълно подхожда на спомени. Изобилие от кратки изречения, но често с ритъм, градация."Леглото е лодка. Лодката се носи с Арнолд. Носи Арнолд към пътеводните знаци на мечтите.“ „Този път ще се справи. Той е гребчията, Арнолд гребчията! И той гребе право срещу прибоя.“(Мъничка забележка по отношение на езика (или превода) – думата „внезапно“ твърде често и необяснимо се повтаряше. Редакторската работа е недостатъчна. Корицата не ми харесва особено.)Бях свикнала с трите жени, но когато си отиде Старата, сякаш изчезна и опорният стълб, макар и не винаги стабилен. Все пак винаги намираше как да отвърне на недружелюбните по най-точния начин. И въпреки че думата „достойнство“ не ми е от най-любимите, се радвах, когато Старата успяваше да постави на мястото злобарите. Изобщо поредицата от жени е забележителна (неизбежна приемственост). Самата Болета възкликва "О, по дяволите! Нима съм почнала да приличам на майка си!" И макар че са заедно жените (и децата по-късно), не могат много да си помогнат взаимно - опитват, но са заключени в собствената си болка.Липсващи мъже… Но жените са длъжни да остават – особено като има дете, няма мърдане… Майките не могат да изчезват. Поне телом, духом могат и те да си витаят…Беше започнало малко да ми писва към средата и добре, че се появи новата тройка младежи (приятелите Барнум, Педер, Вивиан) – хем по-интересно, хем по-спасително! Разбира се „аутсайдери“.„Сега беше наш ред! Сега ние им се смеехме. Превъзхождахме ги. Бяхме заедно. Ние срещу тях, срещу тълпата, и имахме превес. И може би тогава за първи път, именно там, под черния чадър, зад червеното дърво, почувствах какво значи принадлежност, извън семейството ти, която прогонва тревогата от най-мрачните ти дълбини и ти дава място за покой, почувствах го, силно и отчетливо, заедно с Педер и Вивиан тази вечер.“През цялото време бях с болка на сърце (и симпатия) за Фред. Той ли беше най-голямата жертва? Явно да, но му се ядосвах за по-късните решения. Външно връзката между двамата братя беше плаха, но вътрешно беше болезнено силна (до силна зависимост и потребност, до степен на нараняване, дори желание за липса).„И още веднъж ме изпълва чувство на смазваща доброта към Фред, виждам го пред очите си да скита безшумно наоколо с добрите си постъпки, скрити от очите на другите.“Друг момент, който ми направи силно впечатление: срещата на Барнум и майка му с жената на застрахователя преди заминаването беше един от най-трогателните мигове в книгата за мен - топяща сърцето проява на съпричастност между „сходно-различни“ жени.Много се зарадвах и на първия литературен триумф на Барнум – сякаш ми беше личен познат. Най-после „малкият“ човек можеше да се изправи пред внушената слабост. Звучи малко като изтъркана фраза, но на фона на самоподценяващите се герои в романа знам колко е изстрадано това.„- Тогава какво си искал да кажеш с тази странна история?- Че няма малки и незначителни хора. Ако човек се вгледа добре в тях.“Впечатли ме и сливането на различни нюанси на емоциите, връхлитането на неудържими противоположни чувства. „Тъжна радост.“„… мама замахва, побесняла от щастие и възхитена от ужас.“„Бях щастлив, да, бях щастлив, че Фред беше заминал. Но не усещах никаква радост“.Алкохолът – норвежкото пиене! Известно е руското пиене, българското пиене, английското пиене… Но аз като норвежкото пиене мисля, че не съм виждала досега (така ми се е запечатало от годините по курортите – по-трайно пияни от норвежците нямаше). Когато в един късен период Фред и Педер ги нямаше, за мен всичко помръкна, загуби цвят и жизненост (въпреки очакването). Загубих интерес към края въпреки любопитството - какво ще стане ясно и какво не. По-скоро се зарадвах, че не се дава точен отговор, сама си имах убеждения какво се е случило. Стори ми се по-скоро нормално да не е ясно – както в живота някои тайни не се разкриват (особено като си заминат хората с тях) - защо трябва да става ясно в книгите.Когато свърших книгата и се върнах към началото от 1945 г., то ми се стори на светлинни години. Позабравила бях периодите на мълчание. Дори „развръзката“ с Арнолд ми изглеждаше много далече. Защото след това Педер и Вивиан заеха важно място (но имах някои неясноти относно Вивиан). Като цяло - много пълноценна книга за липсите, чакането, самотата, капана на наследствената болка.

  • Bruno
    2019-04-02 07:58

    Più libri così, per favore! Una gigantesca epopea famigliare ambientata in Norvegia tra il 1945 e la fine degli anni novanta. Temi fondamentali sono il tempo, l'assenza, i luoghi d'appartenenza, i rapporti famigliari, la menzogna. Barnum Nilsen, protagonista e narratore, infatti, è uno sceneggiatore, uno che con la fantasia ci lavora per professione e in quanto tale è estremamente inaffidabile. Spargo la polvere del racconto e lascio che fiorisca nella bocca di tutti come un bouquet fiorito della menzogna più bella La narrazione, proprio come in un film, procede per salti temporali, flashback, anticipazioni, presagi, deviazioni, sorpassi, marce indietro. Ma lo scrittore/montatore è abilissimo a dipanare le fila del racconto, che non risulta mai astruso o ingarbugliato. Taglio a pezzi la mia vita, le nostre vite. Faccio irruzione nella stanza del montaggio con un paio di forbici d'argento e poi incollo insieme i frammenti con le mie piccole mani, in una sequenza diversa. E perdonatemi se devo mentire, perché la menzogna è semplicemente quel che si deve aggiungere perché i bordi delle superfici spezzate combacino nel righello della narrazione. Mi accorgo che quello che racconto è sempre più breve di quello che abbiamo vissuto.Il fratellastro a cui fa riferimento il titolo è Fred, che in norvegese significa pace. Figlio della sciagura e dello scandalo, il fratello maggiore di Barnum sarà sempre perseguitato dai propri demoni natali. Gli elementi peculiari del romanzo credo siano le sue atmosfere fiabesche, a tratti surreali, e la componente cinematografica. Ci sono delle immagini così vivide e potenti che ti aspetteresti di vedere Wes Anderson, immerso fino alle ginocchia nella neve di Oslo, pronto a filmare con la sua macchina da presa. Indimenticabile l'immagine di Arnold la Ruota che si lancia giù dalla scarpata dell'isola per finire dritto nel mare di Norvegia; Boletta legata alla slitta di ritorno dal Polo Nord; il custode di Villa Sorbelloni che rastrella la sabbia sul lago; Barnum, Peder e Vivian che osservano il sole tramontare fuori dal balcone, seduti sulle poltrone 18, 19 e 20, salvate dal cinema Rosenborg. Forte ispirazione di Christensen e motivo ricorrente nell'intero romanzo è Fame di Knut Hamsun. Fred è costantemente affamato, alla ricerca di qualcosa o di qualcuno, assente da casa per giorni interi e poi, più tardi, per mesi e anni. Barnum stesso farà volontariamente la fame, ad un certo punto, convinto di riuscire a crescere in altezza di qualche centimetro se smetterà di mangiare per un tempo sufficiente. Non solo Barnum, Peder e Vivian prenderanno parte, come comparse, alla versione cinematografica di Fame del 1966, ma Barnum scriverà una sceneggiatura intitolata All'ingrasso, una sorta di risposta a Fame dai tratti grotteschi. Un romanzo, che per dirla à la Tegamini è: FAVOLA!!

  • Calzean
    2019-04-19 10:38

    I really enjoyed this one. To me it was an intelligent The World According to Garp.A book of mysteries, men missing, strong women, brutal men, boxing, alcoholism, coincidences, bullying, black humour, film, books and people who have physical challenges (fat, short, disfigurement). It's a long book, with long paragraphs and with immense imagery. I'll miss the world that the author produced.Barnum the narrator, his con man father, his brooding brother, his loving mother, grandmother and the Old One; who is given some great lines. His friends Peder and Vivian. Their families. All carry grief, unhappiness and secrets. But it was great entertainment.

  • Issicratea
    2019-04-04 05:31

    I have a distinct penchant for long novels (in the last six months, I have read The Luminaries and The Goldfinch and reread Middlemarch), but I’m not sure I ever remember reading a novel that felt quite as long as The Half-Brother. By the end I felt as if I had lived through the childhood and adolescence of the protagonist, Barnum Nilsen, in real time. That’s not at all to suggest that I didn’t enjoy this novel. It’s an easy and pleasant read for the most part, and often very striking, though it slackens a bit towards the end. The sequence I was probably least convinced by, though it’s important thematically, is the extended passage towards the beginning of the book recounting the adolescence of Barnum’s father, Arnold, in the remote Lofoten islands, and later in a circus. I felt at this point that the novel was a little too skittish and too much in love with its own powers of whimsical inventiveness to hold my attention. I was glad I persevered with The Half-Brother, however. There’s a great deal to like in the novel, and it’s very well written, even when read in translation (and in a shockingly ill-edited Kindle edition). I liked the setting (in Oslo, but with the far north a constant presence on the margins), and Barnum’s rackety matriarchal family is wonderfully rendered, as is his three-oddballs-together friendship with Peder and Vivian, and his tortuous relationship with his damaged brother, or half-brother, Fred. Various people have compared this novel to The Tin Drum, and there are certain similarities—a taste for the grotesque, a height-challenged protagonist, and an aspiration to tell a slice of history (here, the end of the second world war to the fall of the Berlin Wall) through a dysfunctional family saga. They seem to me very different novels. The Half-Brother is less surreal and experimental than The Tin Drum, and it has a much softer heart. It’s fond, in particular, of the battling women at the core of Barnum’s family (contrasted with the men, all variously incomplete or fraudulent or elusive). And it’s fond of Barnum himself, whose emergence as a writer is a major theme of the last quarter of the book.

  • Lorenzo Berardi
    2019-04-20 10:54

    This is an astonishing and generally underrated novel set up in post World War II Oslo. Before the discovering of oil in the North Sea. Before Statoil came. Before Norway became a rich and wealthy country.The Half Brother may be considered the Norwegian answer to "The Tin Drum".Lars Saabye Christensen is masterful in narrating the growth of the two brothers Barnum and Fred (the last one meaning "peace" in Norwegian). The dislessical, pugnacious Fred is a marvellous negative character who takes his strength from hating other people and tyrannizing the disadvantaged in body and name Barnum.In reading about the brotherhood of Fred and Barnum, shades of Grass, Richler and Bellow may be found. I'm not only thinking to the already cited "The Tin Drum" but also to "The Apprenticeship of Duddy Kravitz" and "The Adventures of Augie March".Moreover as for me, this book is a kind of proustian madeleine taking me back to the Majorstua district and along Kirkeveien, a part of Oslo I walked through for six months. Lars Saabye Christensen literary craftmanship deserves a wider celebrity being an exception as far as I know in the Norwegian scene.

  • Anne
    2019-03-21 12:01

    Considered by some a masterpiece, this book is tough-sledding to read. Huge in pages, it chronicles the disjointed activities of one very eccentric Norwegian family over several decades, beginning with a rape in 1945. The epicenter of the Nilsen family hurricane is the passive, yet taut relationship between the two half-brothers, Fred and Barnum (who is also the narrator). The book is often chronologically incoherent, and frequently borders on the surreal. However, there is a tension that compels the reader to continue, and for the international reader, a flavor of Oslo and also Norway that is very attractive. For this reader, the downfall of this massive undertaking is that the characters never become truly attractive in their development over time.

  • Kaloyana
    2019-03-22 10:47

    Една голяма книга във всеки смисъл на думата. Голяма книга, за голямото, трудно, тъжно и тежко нещо наречено живот. Онзи, който може понякога и да ни радва.Но радостта рядко е щастлива. Животът не е само големи шапки и бавни валсове. Животът е умението да чакаш онези, които никога няма да се върнат.Да чакаш напразно е като да отложиш живота.Едно нещастие винаги води до друго. Това е съдба. Като зараза е.Смъртта е лоша реклама за един цирк.Няма нищо такова като пълно щастие и именно затова хората се смеят.Не винаги добрите намерения водят до нещо добро.Разбрах, че е изморително да умреш, особено за останалите живи.Опитах се да разбера дали светът ни се е променил сега, когато Старата е мъртва, надявах се да е така, защото просто не издържах мисълта, че човек може да умре и всичко да си продължава както преди, сякаш дори не са забелязали, че те няма вече.Истинската любов винаги води до големи нещастия.Знаех, че прекрасните усмивки не водят до нищо добро. С лошите всичко е ясно.Ако имаше достатъчно дълго време, може би всичко щеше да отмине. Бавно, но сигурно, всичко отминава, забравя се, отива встрани, изличава се. времето беше най-могъщата гума, която триеше нещата от живота ми. Единствената ми утеха, макар и нищожна.Лъжите и скритите мечти рано или късно те застигат, лъжите и желанията се връщат и се сблъскват в лицето ти на вратата, преоблечени като загриженост, утеха и истина, защото светът не е достатъчно голям, за да скрие една лъжа в него. Лъжата ходи на кокили. Мечтите бушуват в съня ти.Онова, на което се радвах, ме изпълваше и с ужас.Аз колкото се радвах, толкова и изпитвах ужас. Така стоят нещата. Радвах се на навалелия сняг, но и се страхувах от снежни топки. Радвах се, че ще срещна Педер, но се страхувах какво може да се случи. Онова, което бях предполагал, беглото подозрение, предчувствието, внезапно се проясни в главата ми, удоволствието се заплаща със страх, а смехът е гласът на мрака.Може би това ни направи неразделни, защото жадувахме, да, жадувахме един за друг във времето, в което бяхме разделени.Не е важно онова, което виждаш с очите си, а онова, което вярваш, че виждаш.Има начин човек да бъде щастлив, щастието не беше чак толкова трудно, само непривично.От всички видове времена, времето на очакване се прекарва най-тежко.Дори боклуците могат да бъдат страхотни писатели.Какво мислиш, че се е случило? - попитах аз.- Вече съм прекалено стара за да мисля каквото и да било, Барнум. затова не мисля нищо, преди да съм се убедила лично в нещата.Мен ме приеха в едно училище в Швейцария от следващата година. - отговори тя. Усетих как един огромен асансьор се сгромолясва в шахтата ми. Нямаше много етажи, но той не спря на нито един от тях.Красотата не е нищо друго, освен зрителна измама.Съжалението е синоним на отвращението.Скръбта няма обратна власт. Скръбта не може да изтрие цветовете на вчерашния ден.По-голямата част от живота се състои в чакане, от това са направени дните ни, да чакаме, да чакаме някого, нещо друго.Питаш ме, но не мога да ти отговоря за смъртта, защото единственото нещо, което познавам е живота; мога само да ти кажа какво мисля: или смъртта е краят на живота, или е просто преход към друг начин на живот. И в двата случая човек няма от какво да се страхува. Така че с удоволствие бих умрял сега, защото мисля, че е прекрасно да се живее!Такава е голямата любов. Получиш ли малко, искаш повече. Когато получиш повече, искаш много. А после и остатъка. Няма среден път.Да си сърдит не е същото като да си разгневен, Барнум. Сърдит е само нищожна запетайка в гнева.

  • osoi
    2019-04-11 11:33

    Она затворяется в молчании и остаётся нема ещё восемь месяцев и тринадцать дней. «Только не забудь выпустить голубя» были её последними словами.С этой фразы началось мое восхождение на гору по имени «Полубрат». Весом в семьсот страниц, длиной в два с половиной месяца и двумя записями в библиотечной карточке.Взявшись за эту книгу, я была воодушевлена, да и Nordisk Råds litteraturpris — это не хухры-мухры. После первых десяти-двадцати страниц мне захотелось закрыть книгу и больше никогда не открывать. Страшно. И Кристенсен погружает во мрак с первых страниц, никаких тебе поблажек. Это сага. Настоящая САГА. С самыми премерзкими подробностями чужой жизни, мыслями, идеями, поступками, последствиями, которые я, возможно, совсем не хотела знать. Но читала, упорно и мужественно. Продиралась сквозь стиль Кристенсена обнажать диалоги, перетекающие в поток сознания, самым простым приемом – краткостью. Или еще лучше — молчанием. Это самое страшное. Гробовое молчание. Или молчание, когда вся боль собирается в клубок внутри тебя, и чтобы не выпустить ее, не дать ей разрастись — ты умолкаешь. Это одна из немногих (если не единственная) книг, в которых настолько живые герои, что и обсуждать их не хочется, у каждого свои тараканы, и пробирает аж до мурашек, настолько мелкие подробности я знаю об их жизни. Причем если бы только об одном... Нет, я знаю обо всех, их сокровенное, их скелеты в шкафах, даже судьбу их соседей и вообще практически всех людей, хоть однажды упомянутых в книге. Это потрясающе и пугающе. Эта честность не дает шанса отвернуться — приходится широко открытыми глазами наблюдать за тем, как ниточки сплетаются в узор, который... ни к чему не приведет. Потому что к какому-то логичному и красивому концу все приходит только в сказках. А «Полубрат» — это жизнь. Жизнь не заканчивается с завершением главы. Это боль одной семьи, нескольких поколений, неизбывная, преследующая их повсюду, у каждого своя.Масштабная, драматичная, безысходная. Одна из лучших книг в моей жизни. P.S. И меня тоже всегда "преследовала забота о том, как же астронавты, альпинисты, подводники, йоги и полярники справляют нужду."

  • Hannah Cecilie Brænden
    2019-04-21 04:38

    Skildringer som er så enkle men som sier så mye, alt er svevende og drømmende og ekte. En bok der alt står mellom linjene. Hvis jeg skulle skrevet en bok skulle jeg skrevet den akkuratt som denne.

  • мини тяло
    2019-04-17 11:54

    Oще преди да завърша Полубрат, ми става пределно ясно, че няма да е последната ми среща с прозата на Кристенсен, че тепърва ще го откривам, ще откривам и себе си чрез него - някои забравени кътчета, някои скрити места по себе си, понеже - мисля си - никога не се научаваме напълно. Никога не се опознаваме изцяло.Полубрат е роман за тези игри на криеница с аз-а.(А какво съвпадение, че никът ми в един култов музикален сайт - пък Кристенсен е и музика, освен всичко - е hide and seek.))Започвам Кристенсеновия епос (и като кажа Кристенсен, все се сещам за Андерсен, не знам, приказен е значи!) без конкретни очаквания. В последния ми ден с книгата, когато за последен път я нося със себе си на работа, колегите ми ме гледат странно. Подхвърлят се коментари от типа на:Четеш най-странните книги на света.Четеш супер инди неща.*колежка чете анотацията* *аз роптая Не, не чети анотацията, аз никога не го правя!* И да. Не чета анотации. Тревожа се, че ще ми развалят усещането. Щом съм взела да чета нещо, значи съм го усетила по някакъв начин. Проговорило ми е. Книгите те намират. Пък тази още със заглавието си ме пробожда.Когато бях тийнейджърка, ми беше много важно да съм различна, да чета indie неща, да имам странен (сега разбирам, че просто не е мейнстрийм) вкус. Обаче в зората на десетилетието, чиито води тепърва се разбиват в коленете ми, тези неща вече са ми далечни. Ирелевантни са. И слава богу.Защото.Това не е странна книга. Това не е инди книга. Това не е книга, за която трябва предварителна подготовка. Сюжетът не е нещо нечувано, невиждано, неизживявано. Това е история за пост-военно време. То има какво да каже, а не войната, защото Войната е тиха. Мирът е шумен. Една семейна сага. Да, перспективата е друга, но такива вече сме чели. Но! Mundus vult decipi [The world wants to be deceived] Ние се потапяме в поредните истории - в историите на живота си, понеже имаме нужда да ги преповтаряме. И имаме нужда да се заблудим още веднъж - тук много успешно - че такова нещо никога преди не се е случвало. Не е важно онова, което виждаш, важно е онова, което вярваш, че виждаш.Полубрат e oт книгите, които отдавна не са ми се случвали. Кристенсен е от писателите, които отдавна не са ми се случвали. И той съществува! Сега! Герой на нашето време. Колосален талант, който диша някъде под същото небе като мен. И си е мислел всички тези неща. Взимам го под ръка и тръгваме.В мащаба на 734 страници (благодарим на Анюта Качева за прекрасния превод, не благодарим на Весела Люцканова за немарливата редакция) е разказана историята на три жени на общo 131 години, за които животът без мъж е естествено състояние. Три жени, които ни учат на самодостатъчност, на стоицизъм, на сила на духа. Живеят от живота. Те чакат и не чакат - да, двата варианта са антитезисни, несъчетаеми, знаем, две истини наведнъж може да се окажат прекалено много. И все пак постулатите на най-възрастната от трите жени, Старата, жонглират с финото състояние на чакащия човек. Да чакаш напразно е като да отложиш живота. Аз знам. Аз съм чакала вече толкова дълго, че е късно да се обърна. Чаках напразно. Толкова много смърт поех в аванс. Глупавите и сантиментални хора ми се възхищават. Но аз знам най-добре. Надеждата е една уморена и саката дама., примесено с Чакането е привилегия, от която ние с желание бихме се лишили А Болета, дъщеря ѝ, ще добави да умееш да чакаш е истинско изкуство, иска се време да се научиш, да можеш да го понесеш и времето било най-големият учител. Всяка оставя болките си да отлежат по различен начин. И всичко е урок. Вера пък ще чака толкова дълго - близо 30 години - сина, който един ден излиза да се поразходи, че за нея ще кажем, че носи проклятие. Изчезналият хвърля проклятието върху онези, които напуска.Стенография на оцеляването.Понеже казах, че трите героини на Кристенсен живеят - въпреки всичко - те свършват доста неща в това време. Работят, разчистват, звънят по телефона, сервират кафе, лъжат. Мълчат. Вера мълчи цели девет месеца - думите оживяват във Вера, тя ги чува вътре в себе си, отчетливи и тежки, но не може да ги изрече, не може да каже нищо на глас дори на себе си, сякаш тишината я бе посочила и избрала. A Фред, наследникът ѝ - едно нежелано дете, an unwanted son, както пеят Editors в The Boxer (и каква случайност, че Фред наистина се боксира в един момент), също ще замълчи в един период от живота си. И ще бие рекорда на майка си, защото думите ще се отчуждят от него за цели 22 месеца.Главния герой, къдрокосият дребосък Барнум, разсъждава по въпроса:Понякога си мислех така: май е най-добре всички да си изгубим гласа, в еднаква степен, да се заразим от афазия, така и така има толкова много неща, за които не можем да говорим.Замислям се, че в тази книга героите са изключително затворени. Уединени. Мълчаливи. Имаме усещането, че през цялото време говори Барнум - до самия финал. Там вече не сме толкова убедени, ала не това е важно.А Барнум - момчето, законният син на Арнолд - търговеца на вятър и Вера - тънката като негатив Вера, Вера, която сякаш се беше опитала да украси сълзите си - е нашият протагонист. Онзи, за когото треперим, чиято история следим. Детето, тийнейджърът, мъжът, с когото, във всеки период от живота му - дори онзи, до който самата аз не съм дорасла още - се асоциирам, поради всичките му терзания. И ми е скъп - заради одобрението, което търси от брат си, заради иманентната самота, заради смъртта, с която се сблъсква и въпросите, които следват. (...) не издържах мисълта, че човек може да умре и всичко да си продължава като преди, сякаш дори не са забелязали, че те няма вече.И неизменното разочарование.Разочаровах се, смъртта трябваше да е нещо повече от това, нещо повече от разчистване и бдения, вместо това просто ни изхвърляха от света, когато той отеснее, нима смъртта бе просто един пазач, който ни разгонва от училищния двор?И също неизменното спасение, пристана в мисълта, че:Не сме безследни. Прокарваме разрез след себе си във водата на живота, който никога не се затваря напълно, дупка във времето, така грижливо отгледана от нас.Обичам Барнум и защото е мечтател.(…) мислите, с които си играех, се превръщаха в мечти, а аз сънувах само наяве и никога насън, тогава не смеех, но можех да вървя с часове и да мечтая (…) защото тези мечти бяха толкова могъщи, че ме докарваха до състояние на опияняваща лудост. Плачех, хълцах, превръщах се в пленник на могъществото на драматургията на дневното ми мечтаене. Бях обзет от себе си. заключен на дъното на мечтите.А романът ми дава надежда, че винаги има време да си домечтая (една от многото думи, които ще си открадна от него. Заедно с междувремие).Полубрат е книга, която се обръща към половинчатите части в нас - тя приласкава именно тези отворени рани, които цял живот закърпваме. Събирам разшитите конци на историята.Защото не е лесно да си полу. А Кристенсен търси начин да ни помогне да се открием - и толкова искрено се радвам за Барнум, когато започва да открива своите неща, личните си моменти, камъчетата на дъното, които са си само негови. Съпричастни сме с онова първо влюбване - в едно момиче, от което остава само спомен-инициал на един пръстен Т за Тишина, онази първа смърт, чиито емоции са без мярка - От всичко по малко и наведнъж.. Страхът да не изгубиш тези прясно намерени, принадлежащи ти моменти - Трябваше да оставя вечерта да отлежи, да я спестя, а не да я изразходвам наведнъж.Барнум казва - Сгъвам живота си, животите ни, парче по парче. Романът е събиране, при все, че героите се събират цели само за да се разпилеят отново. Къдрокосото дете - вече пораснало - изоставя своите места. Сбогува се. Но не завинаги. Учи се на щастие. Учи се да бъде.Мислех, че има начин човек да бъде щастлив, че щастието не беше чак толкова трудно, само непривично, защото е толкова объркващо.Oще толкова неща мога да кажа. Още толкова неща искам да кажа. Кристенсен е необятен. Но Едната дума повлича другата. И казаното не може да се върне назад.Роман-море. Не го четете заради оригиналността му или защото Кристенсен е майстор на словото, а защото ще ви жегне точно там, където трябва; не просто знае как да каже някои неща, а знае на коя спирка от пътуването да отвори вратите си.Това е ценното на изкуството, че намира правилното място.

  • Thea
    2019-04-11 11:42

    Кристенсен пише тази книга десет години. Аз я чета два пъти.Първият път съм на шестнайсет. Опознавам я цялата за няколко дни, разполовени между малката ми детска стая с плаката на Париж над леглото и едно море край Варна. Барнум Нилсен ми обяснява много неща. Заобичвам го. (Това е и времето, когато независимо от книгата започвам да се научавам да пропуквам света си. Често по грозен начин.)Вторият път. Сега. Няколко бавни седмици между август и септември, докато лятото се претопява в дъжд. Прегръщам „Полубрат“ бавно. Оставям го да пътува с мен (и да откраднем заедно автографа на неговия автор в една приказна созополска вечер). Да събира пясък между страниците си и прах от софийските трамваи. Понякога го изоставям, изневерявам му с други текстове. После се хващаме здраво за ръце, отново. Започнала съм да се научавам да събирам света си – по хубавия начин. А романът ме задушава с чупливостта си.* * * Крехки, назъбени отвътре са героите – назъбеност, която дере тях самите. Разпадащи се лесно – но и твърде здрави. Разхождат се в една книга за тишината, времето, тъгата, вятъра. Книга за неслучването и разминаването, за невъзможността и за разпада. Историята започва на няколко пъти. Веднъж, с жестокия въпрос, който големият полубрат Фред задава на Барнум, разказвача: „Искаш ли да убия баща ти?“. Втори път, с възрастния вече Барнум, сценарист и алкохолик, в хотел Кемпински в Берлин. Трети път, с вторник, 8 май 1945г., когато времето се завърта, мирът е дошъл в Осло, Норвегия, а Вера Йебсен, на двайсет, бива изнасилена от човек, чието лице не вижда, но чийто липсващ пръст на ръката го обозначава завинаги в съзнанието й. И така се появява Фред (име, което означава „мир“ на норвежки, име дадено му от „някакъв шибан шофьор на някакъв шибан кръстопът“). Мирът е по-шумен от войната, ще напише Барнум.http://our-walls-and-bridges.blogspot...

  • Elena Anikina
    2019-04-08 11:55

    Семейная сага по-норвежски - это много одиноких и странных персонажей, у каждого из которых вагон комплексов, проблем и страхов. Это и трагедия и комедия и большое количество тайн, которые так и остались без ответа. А ещё Норвегия каких-то 60 лет назад была совсем небогатой страной...

  • Michael Potter
    2019-04-10 10:37

    [This review originally appeared in Issue #12 of "The Cambridge Book Review."]Winner of the 2002 Nordic Prize for Literature, Lars Saabye Christensen's epic about a Norwegian family living in Oslo in the wake of Nazi occupation, has achieved major critical acclaim and commercial success wherever it has been published. Having conquered more than twenty countries to date, Christensen's The Half Brother (translated from the Norwegian by Kenneth Steven) is now poised to take North America in true Viking fashion.The opening scenes of the novel unfold on VE Day, May 8th, 1945, and center around three generations of women (The Old One, Boletta, and Vera) who live in a working class neighborhood in the Norwegian capital. Their collective joy at the end of World War II is shattered, however, after Vera (who is not yet twenty) is sexually assaulted by a soldier of unknown nationality in a remote corner of their apartment building. Vera gives birth to the first of two sons, Fred, whose emotional presence is as conspicuous as his physical absence for most of the book. Vera's second son, Barnum, is born years later after her marriage to an enigmatic entrepreneur who manages to keep his vocation from the family until well after his own demise.Barnum narrates the majority of this work and his perspective on the world around him is skewed in equal measure by his stature (which is quite small) and by the combination of protection and menace offered by his older sibling. Barnum's interest in cinema, and his subsequent development into a celebrated screenwriter, stems from an early encounter with a film crew shooting on location in one of Oslo's myriad urban parks. Christensen uses his city as a force that informs the essential cores of his main characters just as Joyce did before him with Dublin and Hugo with Paris."It's not what you see that matters most but rather what you think you see," a refrain echoed and mimicked by various characters throughout the course of the narrative, works as a constant reminder of the overwhelming sense of loss that pervades this novel. All of the men in this family leave in some way, shape or form, either literally or figuratively, leaving only trails of question marks in their wake. Fred, the enigmatic half-brother, starts to disappear from the apartment as soon as he is physically able. At first, he is gone for a night, maybe two, but then for weeks and months at a stretch and his restless wanderings in search of something equally unnamed affects everyone in the house and, to a certain extent, everyone in the city quite profoundly. Fred grows up to be a man of few words and long silences and his brutish character is miraculously developed by Christensen in what seems like a handful of sentences uttered in the darkness of the small room that he shares with Barnum. One night, late at night, Fred takes a wrong turn, down the wrong alley at the wrong time and is brutally beaten by four men. His first medical attention is delivered by the hands of a recent WWII veteran as Christensen writes eloquently about carnage and the repercussions of war after hostilities have officially ended."And I can hear Montgomery screaming. And when Montgomery screams, he wakes the entire city, whether we're sleeping or not. Montgomery screams like a possessed rooster, and no longer knows the difference between the sun and the moon. He crawls along the railway tracks in his long army jacket, weeping and screaming, the old and broken soldier. He's still at war, because the war is still in him. He left his senses in Normandy in 1944, and now there's just a front-line trench in his soul and a bloody beach in his heart as far as he can see. And every night Montgomery screams to wake the dead. He lies down beside Fred, who's sunk into the frail brown grass now. And Montgomery carefully lifts his head and pours brandy into his mutilated mouth. Montgomery cries; he screams and cries and whispers. "Don't be frightened, boy. The Allies are coming soon.""When Barnum asks him where he's been, before he sees his brother's damaged face, Fred's only response is, "Shut it." After Fred disappears for over two decades, it will be these conversations, cloaked in late night mystery and clouded by the passage of time, that will most affect Barnum as an adult and inform his own life and work as he wrestles to transform the shadow of his brother from two into three dimensions.The novel is massive (metaphorically and otherwise) and Christensen is aware of the fact that what he has written is most definitely a contemporary Norse saga that simultaneously upholds and upbraids thousands of years of Scandinavian literary history. (His treatment of the work of Knut Hamsun, the Nobel Prize-winning Norwegian author who fell from grace after publishing a sympathetic obituary for Adolf Hitler, is especially hilarious in its vehemence.) Typically, books about writers writing about writing lack a certain level of dramatic action, but Barnum's antisocial personality, his penchant for strong drink, and his complex familial, platonic, and romantic relationships propel this incredible narrative with a highly volatile, yet consistently graceful, momentum.

  • Susan
    2019-04-02 06:31

    I liked this book at the very beginning, with the minute telling of the women's story, then on to Arnold's story, but then it went on to Barnum's story, and on and on and on and on. Barnum had the longest childhood of any character I can remember, and, as his story progressed, I liked him less and was interested in him less. I was disappointed in the ending because it left so many things hanging. (view spoiler)[ I assume Fred was the father of Vivian's child, though that was never confirmed. And, am I alone in believing that Arnold Nilsen, with one finger missing, was the rapist of Vera, and therefore the father of Fred, as well as the eventual father of Barnum? No one mentions it. Therefore, Fred is not the half-brother at all. Barnum is the half brother, only because of his size, and because he does not seem to develop into a full man.(hide spoiler)]. I wanted to know Fred's story, and I wanted to know more about Boletta. I felt I was lead down the garden path.

  • Monica Co
    2019-04-10 09:32

    Major themes here are fraternal love and friendship; the story takes place in Oslo (Norway) between 1945 and late 70s, within a family which goes through a series of dramas that statistically are not likely to happen in a single household.Overall, I liked the characters, but I found the story too unrealistic. But the thing that annoyed me was the writing style, that I found too wordy and prolix. Even minor details are depicted with a depth that I found sometime irritating.If the author had kept it to 300 pages instead of 700 I would have loved it!

  • Stine
    2019-04-12 11:52

    On every page this writer creates hope and believe in my heart. And because of this I could never be sure, even though I knew from the first page. I loved it!

  • Георги Томов
    2019-04-11 09:49

    Страхотна книга. Лично аз считам обаче, че ако подклаждаш напрежението с някакви загадки (въпроси) - то дължиш на читателя и отговорите. А това което е в повече - 100 страници от последните 200.

  • Ingrid Verschelling
    2019-03-29 04:54

    De Halfbroervan de Noorse auteur Lars Saabye Christensen is het verhaal van de twee halfbroers Fred en Barnum. De verteller van het verhaal heet Barnum. Die naam vond de dominee zo raar, dat hij hem niet wilde dopen. Maar Barnum’s vader heeft een goede reden voor zijn keus. Als jonge man verliet hij zijn huis op de Lofoten en ging werken bij een circus. Hier leerde hij van de circusdirecteur een grote wijsheid: Barnum maakte de wereld tot zijn circus. Hij wilde de wereld laten lachen en laten dansen en Barnum slaagde daarin, omdat hij begreep, dat verbeelding het mooiste is wat er bestaat. Het is niet wat je ziet wat telt, maar wat je denkt te zien.Het verhaal begint aan het eind van de tweede wereldoorlog, als de Duitsers zich terugtrekken uit Noorwegen, dat Vera wordt verkracht door een man, die niemand gezien heeft, waarschijnlijk een Duits soldaat. Het enige wat bekend is dat hij een vinger mist. Daaruit wordt Fred geboren. Samen met haar kind, haar moeder en grootmoeder vormen ze een gezin. Deze grootmoeder was ooit actrice in stomme films in Denemarken. Zij heeft haar grote liefde verloren die vermist is geraakt op Groenland. Het enige dat ze nog van hem heeft is een brief. Deze brief speelt in de rest van het verhaal een belangrijke rol. Vera komt Arnold Nilsen tegen, een dwerg, met een mooie glanzende gle Buick. Hij maakt haar aan het lachen en na een tijdje trekt hij in bij Vera. Arnold is een bedrieger, maar door zijn charme trappen veel mensen daar in en laten zich bedriegen. Als dan Barnum wordt geboren, zit Fred vol woede. Hij is moeilijk in de omgang, zegt bijna niets en haat zijn broer. Maar diep van binnen houdt hij toch erg van hem, wat later zal blijken. Barnum is ook klein, net als zijn vader. Hij staat vaak alleen, omdat hij zich buitengesloten voelt, door zijn gebrek aan lengte. Als hij op dansles gaat, maakt hij toch twee vrienden: Peder en Vivian. Van jongs af aan houdt Barnum van de bioscoop, en na meegedaan te hebben als figurant in een film, gaat Barnum zijn gedachten en herinneringen opschrijven. Hij heeft zijn roeping gevonden, scenarioschrijver.De Halfbroer is het eerste boek van Christensen (1953) dat in een Nederlandse vertaling verscheen. Op dat moment had hij in zijn eigen land Noorwegen al 22 romans op zijn naam staan. Het boek werd verkozen tot het beste Scandinavische boek van het jaar 2001 en kreeg de prijs van de Noordse Ministerraad. Alle hoofdpersonages hebben een fysieke handicap: Barnum is te klein, Peder te dik, Fred heeft dyslexie en Vivian werd geboren tijdens een ongeluk. Christensen koestert liefde en begrip voor zijn personages. De roman heeft als thema de liefde, in al zijn facetten. Ook de tijd is een thema. Grappig was, dat mijn man ook een boek las met tijd als thema, De komst van Joachim Stiller. Wij zaten te filosoferen over tijd. De grootouders van Christensen woonden in een flat in Oslo. De droogzolder liep over het hele gebouw heen. Hij wist dat hij die zolder ooit in een werk zou gebruiken. Dat gebeurde in De halfbroer, waar op die droogzolder Vera wordt verkracht, op 8 mei 1945, de Bevrijdingsdag. De stijl van schrijven is prachtig, mooie zinnen, waarmee hij het verhaal laat leven. Echt literatuur dus. Het is een mooie familietragedie, die mij toch niet zó kon ontroeren, zodat ik het vijf sterren zou geven. Ik werd er niet verdrietig of boos van. Dát is voor mij een reden om het vijf sterren te geven en jammer genoeg raakte De halfbroer me niet. Zeker wel waard om te lezen, vier sterren voor mij.

  • Christoffer
    2019-04-14 05:57

    Christensen tegner et godt bilde av en familie på femti-tallet. Stemningen er god, man simpelthen kjenner lukten av tørkeloft og gamle vegger, og bildene Christensen maler er klare som krystall. Likevel er historien mangelfull på viktige punkter. Hva er det egentlig Christensen ønsker å fortelle? Hvor er det han vil? Historien vikles inn i tråder som sant nok gir romanen liv, men som likevel dekker til den røde tråden.

  • Bára Bryndís
    2019-04-06 07:35

    Þrátt fyrir frábæran stíl nær þessi bók ekki til mín. Líklega mest vegna þess að ég kann oft illa að meta sögur sagðar frá sjónarhorni barna en eins er einhver ósannur tónn í þessari bók. Einhver tilgerð. En mun samt klára :-)

  • Karoline Roald
    2019-03-31 10:35

    One of my favorite books of all time!!

  • Jenny Sparrow
    2019-03-25 10:56

    Мучила долго. Местами затягивало, местами отвращало. Про детство героев читать было интересно, но взрослые главы эффект "убили". В общем, книга оставила смутные ощущения.

  • Barbara Wahl
    2019-04-06 08:45

    Arrivata a pagina 690, a poco dalla fine, devo proprio scrivere qualche cosa del libro, un libro come non avevo più la pazienza di leggerne da anni, un fiume; non solo per la lunghezza, certo, ma anche perché ha una sorgente, e la conosciamo sin dai primi capitoli (stupendo capitolo "la soffitta", fissato per sempre come immagine bellissima e dolorosa di una violenza irreparabile: un filo per stendere i panni, un vestito estivo, un colombo; e noi, che ci siamo stati proprio quel giorno nella soffitta, non riusciremo mai a dimenticarlo), una corrente, lunga quattro generazioni, ed ha anche una foce, quella che mi sarà svelata tra poche pagine.Christensen è un uomo pieno di dolore, che sa raccontare storie.Gli uomini, qui, sono fuori fase: troppo piccoli (il delizioso ed infelice protagonista Barnum), troppo grassi, troppo fuori di testa, troppo scomparsi; le donne, un grumo di dolore assorbito, indistintamente, che siano madri o figlie.Grandiose però. E noi, in mezzo, lettori che sappiamo tutto di loro, personaggi inconsapevoli, sofferenti, difficili da dimenticare.

  • Ta
    2019-04-15 11:33

    Ja wiem, że to bestseller, hit, literackie wydarzenie etc. Ale dla mnie to połączenie "Blaszanego bębenka", z "Błękitnym aniołem", łamane przez "Katz und Maus" również Grassa. A że Grassa nie cierpię jak białego salcesonu, toteż i do tej książki nie zapałałam namiętnością i brnięcie przez te 900 stron było sporą udręką. Powiem tak, jak ktoś lubi dysfunkcyjne rodziny z wadami genetycznymi (lub w tym wypadku niedoborem hormonu wzrostu – możemy spojrzeć na głównego bohatera, że to taki Leo Messi pozbawiony dostępu do współczesnej medycyny) to myślę, że taki czytelnik będzie zachwycony. Dla trepów o umyśle ścisłym (jak ja), dzieło to pozostanie ciężkostrawne. Ale za wytrwałość w pisaniu daję autorowi 3 gwiazdki.

  • Matt Mayevsky
    2019-04-15 07:33

    Półbrat, to druga z kilkudziesięciu przeczytanych w ciągu ostatniego roku książka (pierwsza; Traktat o łukaniu fasoli Myśliwskiego), którą zaliczam do klasy mistrzowskiej. Warty odnotowania jest sposób narracji, mieszający czas przeszły z teraźniejszym (co ciekawe, ten ostatni nie przyspiesza akcji, lecz wyciska z niej soczyste wrażenia). Christensen napisał z pozoru prostą, "bezapelacyjnie" błyskotliwą powieść, (nasuwa mi się na myśl "Świat według Garpa" Johna Irvinga), która zawiesza się w pamięci niczym pajęczyna.